СЕГА ЗНАЯ
Сега зная: не греят в небето звездите
за отмора на нашите погледи влюбени,
не тъмнее дъбът, не ухаят липите,
за да можем под тях като в сън да се губим...
Ето, ти си отиде - и аз ще си ида.
Още някоя пролет и лято, и зима -
и на двата ни кръста, далечни, невидими,
имената ни може би няма да има.
А в небето звездите все тъй ще си светят
и ще тегнат гроздовете зрели наесен,
а напролет отново ще цъфнат дърветата
и под тях други двама ще минат унесени.
СИНЪТ МИ РИСУВА...
Той е само на шест години
и вижда света в шестте му основни цвята.
За него небесата са винаги сини,
златно - слънцето,
пъстра и равна - земята.
Рисува лица на облаците
(разбира се, смръщени),
самолети с очи
и треви, по-големи от къщите...
Живее в пашкула си цветен,
от радост пронизан.
Аз не смея да мисля дали крила ще разтвори...
Човекът е скрита картина.
Търкалят се в ниското
обвивките сухи
на толкова бивши хора.
Но синът ми рисува под купола опнат на лятото,
пълни блокчето с весели мечки
и зайци изправени.
Свят без сенки и скръб. Съпротива неосъзната
на природното, идващо с времето
обезцветяване.
ПОНЕДЕЛНИЦИ
...И сякаш всеки ден е понеделник,
и сякаш всичко почва отначало.
Единствено дъждът - ленив безделник,
повтаря по тръбите: "Ало, ало!"
Кому е нужна неговата музика?!
С набръчкано чело виси по жиците
в очакването на илюзия,
на празник, на любов или на птица.
За него на душата си вратите,
за него, за безделника отключвам.
Но мисля - кой от двама ни е скитник
и чака празник да се случи!
ИМПРЕСИЯ
Във асфалта, измит от дъжда,
облак бял изведнъж се огледа.
С любопитство хлапашко градът,
да го види, прозорци наведе.
Исках някак си аз да го спра,
но във сянката облачна влюбен,
в миг забравил и разум, и страх,
равновесие просто загубил
и с главата надолу виси
той сега във асфалта дъждовен,
ала облака бял и красив
там докосва във унес любовен.
Духна вятър и облака лек
надалече отнесе веднага.
Блесна слънце и летният пек
в миг попи огледалната влага.
Всичко пак си е, както преди.
Пак градът е с главата нагоре.
Пак със рев гръмогласен и див
по асфалта препускат мотори.
Стъпква делникът груб и суров
мимолетната мокра магия.
И градът свойта кратка любов
от челото си с длан ще изтрие...
Превалял е дъждът, превалял...
Но дано в моя стих се прегърнат
пак тъй нежно и облакът бял,
и градът, от любов преобърнат.
* * *
От другата страна на вятъра
ще се прегърнем.
Ще се намерим
върху някаква тресчица
с най-истинските си сърца.
И няма да пропуснем нито миг,
и нито клонче,
нито глас на птица
и звезда.
И нашето завръщане
ще спре под кипарисите,
то сякаш сме били загубени
за своя роден дом.
Аз те открих
в дългото отсъствие,
бях спряла на ръба,
а ти дойде.
Докосна съществото ми
и ме отведе там -
от другата страна на вятъра.
ПОЛЕГАТИ ДЪЖДОВЕ
Валяха полегати дъждове.
Ти прибираше косата ми във шепа.
Като камък бях изваяна от шепота.
А валяха полегати дъждове.
За да не излъжа, аз мълчах.
Даже подозирах, че си с мене.
Отговорих: Не, не е студено.
А валяха полегати дъждове.
Спомням си - внезапно ожаднях.
Камък жаден има ли - не зная.
В тъмнината пихме дълго чая.
А валяха полегати дъждове.
ПРЕДИСЛОВИЕ
При толкоз песни и поети,
земя,
ще чуеш ли и мен?
Във слънцето ти хляба свети
и озарява моя ден.
По-ведър от планински вятър,
от глътка изворна вода -
с безмълвието на житата
вървя към срещата с дъжда.
Не бързам -
всекиго да чуя
и всеки да ме разбере.
За всеки сбирам прости думи -
тъй както здравец се бере.
Наесен -
винаги последен -
като най-есенния клон:
от сладки плодове приведен,
ти правя мълчалив поклон.
НАДПЯВАНЕ
Песен е - истина има и няма:
няма го оня сляп гъдулар.
Припевът:
Ристьо, едничък на мама.
Всъщност:
искрица в лумнал пожар.
В своето време - на своето било.
Пладне - зенита на моя ден.
Кой да ми каже - кое е по мило:
аз ли в живота,
животът ли в мен?
Роднини мъртви на помен каня,
писма им пиша - със послеслов.
Кремъци сбирам -
не за диканя:
чеше си крастата бедния Йов.
Песен е - истина има и няма:
спомен за оня сляп гъдулар.
Припевът:
цвете салкъм от мама.
Всъщност:
от пъпната връв - юлар.
Хамбара - пълен,
но обикалям
- върл и въртоглав -
своя харман.
С око в кантара -
дребен бакалин:
ластик, синджири, клинци, катран...
Ще дораста ли
- няколко пръста -
песен да почна с такъв въпрос:
щом не ни стига храброст пред кръста,
да отречем ли мита за Христос?
ИПОСТАС
Заради много натрупани вини
Христос положи сянката си в нас.
Отляхме я от бронз - да прозвъни
неотделимият му ипостас.
Той беше дух, но имаше и плът.
И затова - предаден, окован, -
изпратихме го в страшния му път,
а той не ни поглеждаше от свян.
Тираните ни учеха безспир,
че никой няма право да греши.
А ние, неизменният шпалир,
повярвахме,
че имаме души...
ОЧАКВАНЕ
По нежността на думите разбрах,
че ти си ме очаквала, че ти си
била сама, когато с теб не бях,
че твоя ден от моя ден зависи.
Очите ти са толкова добри!
Целуваш ме. Минутите са наши.
Ревнувам те от въздуха дори,
от миналото. И това ме плаши.
И се страхувам, а страхлив не съм.
Страхувам се, защото си красива.
В дърветата когато пада гръм,
уплашена гората се превива.
Назрява в мене чувство за вина.
Навън бледнее звездната жарава
и в стаята расте виделина
като жена, която се отдава.
КАМБАНА
Луната тази нощ е сърп,
надвесен над полето житно.
А в мен се наслоява скръб -
скръбта е чувство монолитно...
Тогава пак ще бъде нощ,
но вече няма да ме има.
На масата ми свети нож,
а върху ножа - детелина.
Поне веднъж, веднъж поне
отново да се влюбя искам!
Вън рият силните коне,
усетили дъха на риска.
ДЪРВО И ПТИЦА
Две трептящи крила
върху тънкия връх на дървото.
Птицата сякаш лети,
а всъщност е кацнала там.
Несигурно място за отдих,
люлеещ се пристан,
но птицата чувства опора
в случайния танц.
Усеща под своите нокти
листата,
стеблото,
неспирния сок на земята,
дълбокия пулс на света…
Вълшебен миг,
когато птицата има корен,
а дървото – крила.
SOS
Денят ни губи смисъл.
Светът ни се руши…
Звезди над нас -
спасете нашите души!
Войни и атентати.
Тревога ни души…
Исус, Аллах -
спасете нашите души!
От истината плачем.
Лъжата ни теши…
Шекспир и Бах -
спасете нашите души!
Айнщайн и Авицена,
Софокъл и Саади -
съзирате ли изход
за нашите души?…
А може би самата
Вселена
ще реши -
дали ще й потрябват
нашите души.
СЪРЦЕТО МИ Е СТАР МОДЕЛ
Сърцето ми е стар модел -
ръмжи от злоба, ври от страсти.
Но тръгва с мен към всяка цел.
Дори и без резервни части.
Върви със мен под свода син
и не очаква нежни грижи...
При този доста скъп бензин
сърцето евтино ме движи.
Къде ли с него аз не бях!
И колко спътници побира:
Любов, надежда, радост, страх...
Не му е лесно по баира.
Не му е лесно в равен ден,
когато лудо го подгоня.
И всички удари по мен
личат по неговата броня.
То губи сили вече, знам.
Дори в най-бедните минути
не искам аз да го продам.
А кой наивник
ще го купи?
ЩЕДРОСТ
О, тъмна страст за собственост,
най-тъмна може би...
А всъщност и животът ми
не ми принадлежи.
Какво ми трябва повече
от залък и вода?
Едно сребристо облаче
минава над града.
И златни са дърветата
в покоя уморен...
По-щедра е планетата,
по-мъдра е от мен.
Надникнала в душата ми,
тя пита изведнъж:
Кой притежава вятъра?
А бисерния дъжд?
Кой е закупил собствено
парче от вечността?...
Разбрах. Напълних джоба си
със есенни листа.
СМИСЪЛ
Сред толкова легенди и теории
за смисъла на земния ни ден
едно дърво на хълма ми говори,
че пак е разцъфтяло зарад мен,
един поток звънливо ми напомня, че
отново чака дружеска ръка,
и сянка на безсънно водно конче
бръмчи над мойта вдигната яка...
Минава облак. Като мен небето
лицето си променя всеки час.
И пак се гонят влюбени врабчета,
тъй както любовта съм гонел аз,
и пак се вдигат от пръстта тревите,
тъй както аз съм чакал слънчев ден...
Когато този ден е победител,
не мога да се чувствам победен.
КАМЕНОЛОМНА
Животът е каменоломна.
Откъртвам камъни, троша -
павирам пътя си със спомени,
споени с тяло и душа.
Направих мускули, мазоли,
но от труда не загрубях,
така със воля и неволя
преодолявам кал и прах.
Пред мен е планина огромна,
зад мен се вие стръмен път,
павиран с камъни и спомени -
с душа надмогнах всяка плът!
Къде отивам, как ще стигна,
ще доживея ли, не знам,
но знам, че с чук, перо и книга
извежда пътя ми към храм.
ТОСТ ЗА ПРИЯТЕЛЯ
В памет на Георги Рупчев
Живей си живота, приятелю,
непредвидим е живота,
прегръщай достойно съдбата
и преоткривай доброто.
По чаша със теб ще изпием
и ще надпеем неволята,
ти можеш да стигнеш звездите,
а аз ще се лутам в подмолите.
Завръщай се долу понякога,
любимата още те чака,
пристигай в разгара на лятото
и пак отпътувай нанякъде.
Аз зная, че времето свършва
за глътката вино, за празника
и чашите наши са скършени,
преди да отпием от залеза.
Ще седнем край лунната маса,
отгоре ще гледаме весело
на своите бивши нещастия,
които лекувахме с песни...
Живей си живота, приятелю,
мигът е подарък от Господа,
прегръщай горещо съдбата
и пей след горчивите тостове.
ПУСТИНЯТА ПРЕВЪРНАХ В РАЙ
Пътувам ден и нощ към теб,
отчаян и възторжен,
пътувам през гора и степ,
през било и подножие.
Преминах огън и вода
и стигнах до пустиня,
познал и гнет, и свобода,
виновност и невинност.
Дори да си за мен мираж,
ще продължа да скитам,
готов да съм и принц, и паж,
удавник и спасител.
Пустинята превърнах в рай
и в райската градина
разбрах, че няма, няма край
за любовта всесилна.
Когато се съединим,
ще бъдем връх и корен.
Щом раят е неповторим,
със теб ще го повторим!
ЩАСТИЕТО
Следа от буен конски бяг,
една подкова докуцука
до пътната врата - и пак
предсказва щастието тука.
А щастието е жребче -
то вятъра ще гони вечно
и нещо все ще го влече
към някакво поле далечно.
Под седмоцветната дъга,
която нежен сърп извива,
лети, препуска то сега
с развята до небето грива.
Разпенило е вече гръд
и ето го - почти залита! -
но става пак, и пак искрят
неподкованите копита!
НЕЙДЕ ПО ПЪТЯ
Аз ли съм оня хлапак на завоя,
който се взира назад удивен?
Той вече знае от сянката своя,
че е изтекъл момчешкия ден.
Може би иска назад да поеме
и да се върне в началото пак?
Имаше пълни джобове със време
някога тоя безгрижен хлапак.
Ала от двата му джоба съдрани
времето скришом изтичаше, ах,
весели загуби, мънички рани,
непричиняващи болка и страх!
Тичайки, тичайки след пеперуда,
гонейки конче, на всеки завой
мигче по мигче в гонитбата луда
между тревите изгубвал е той.
С празни джобове дали се надява,
както е поглед обърнал назад,
пак да ги зърне хлапакът тъдява
и да послуша звъна им познат?
Тези попътно изгубени мигчета
вечер, когато залязва денят,
като светулки отнейде надничат,
като щурчета отнейде звънят.
НАСЪН И НАЯВЕ
Насън...и най-подир издебна
мига, за който бе копнял.
Ще се отвори ли вълшебната
врата? Не си ли закъснял?
В ключалката като във бездна
надзърташ: Свети! Но какво?
Сълза на мъж? Пътека звездна?
Искри от огнено дърво?
Какво се крие там наистина?
Ще видиш, ще научиш сам.
Отключва се с една-единствена
и тайна думичка:"Сезам!"
Когато думата забързана
на устните ти затрепти...
наяве, вече в друга възраст
навярно ще осъмнеш ти.
Ала се питаш със тревога:
- Ако прекрача този праг,
обратно във съня ще мога ли
да се завърна после пак?
ПРОЛЕТНО ТАЙНСТВО
На Роман
Слънце грее и свят светува,
златен прозорец свети.
Сокът невидим в дървото пътува
от корените към цветовете.
Ручеи тичат по хълма зелен и
алести кончета скачат,
и за безброй чудодейни промени
телеграфира кълвачът.
Нещо бълбука, расте и се движи,
нещо тайно се върши тука,
а кукувицата с пролетни грижи
пак е заета...и кука!
Утре, повторили в порив смътен
бащини думи и жестове,
юноши светли ще крачат по пътя
със походка мъжествена.
КАПКИ
Снегът по покривите се размеква.
Под стрехите високи капят
една след друга
пролетните капки.
Светът е чист,
и топъл,
и затрогващ,
когато капят пролетните капки!
Как искам да ги сложа в хубав плик
и в тоя час на север да ги пратя
по щъркела като приятна вест
на теб, обичана, с душа студена.
Аз вярвам силно в пролетните капки,
аз вярвам в неизменната им същност,
аз вярвам в постоянството им вечно,
с което, падащи една след друга,
и камъка пробиват.
НАСТРОЕНИЕ
Сами да тръгнем. Само двама
сред толкова очи от гняв.
Една със шал увита дама
с един мечтател гологлав.
Когато стигнем сред гората,
под бука стар и беловлас
ще стане светло от перата
на толкоз птици... и от нас.
Ще ме замеряш с топки снежни,
ще пламнат яростно от тях
ръцете ти, съдбовно нежни...
Нима от сняг не те е страх?
Там сили, като пролет млади,
ще ни притеглят в своя плен.
И цели десет метра в радиус
снегът ще бъде разтопен.
СНЯГ ДА ВАЛИ
На Найден Вълчев
Вие трупате разни предмети
и стареете с тях, нали?
Но в душите си оставете
едно кътче: сняг да вали.
Едно кътче, където да бяга
вихър бял и една шейна.
Едно кътче, далече от прага,
с мека истинска тишина.
Едно кътче, където сърцето
близва с огън чистия сняг
и момичето, и момчето
са събирали стъпки - знак,
че не бива с разни предмети
да стареете вкъщи, нали...
А в душите си оставете
едно кътче: сняг да вали.
ЦИГАНСКО ЛЯТО
И светлината някак си по тон
се промени, към жълто се избистри.
И в нея като семчици в лимон
лежат успокоените ни мисли.
Отмина веселият карнавал
на шумата -
стоим сред голотата
на жълъда, закръглено узрял.
Остана истината за нещата.
Земята тъкмо в тези часове
замисля чудото на плодовете.
В дървото някъде кълвач кълве -
и той е углъбен, забележете!
Денят стои смълчан от сутринта,
над някакво прозрение надвесен.
...Да можеше най-важните неща
да ми се случват винаги наесен.
ВНЕЗАПНО
Отдръпва се като видение
животът ми неизживян.
Отлагах срещи,
стълкновения,
от нерешителност, от свян -
додето изумен
и сребърен
открих с връхлитаща тъга,
че съм отложил просто себе си...
Но за кога? Но за кога?
БЛИЗОСТ
На Любомир Тенев
Защо най-близките си, боже мой,
най-лошо ги раняваме при допир?
Дали защото тъкмо срещу свой
те нямат за ответен удар опит?
Стои пред тебе близкият човек,
незащитен, като в библейско чудо.
И твойта грубост и при допир лек
го наранява и го мъчи лудо.
А двойно повече се мъчиш ти.
И взрян през космоса от теб до него -
оттам долавяш своите черти,
от своя глас в гласа му чуваш ехо.
На всички хора се усещаш брат.
И предпочиташ теб да са ранили.
Но как да върнеш камъка назад?
И чакаш благослов. А няма милост.
ОТ ЩАСТИЕ
Аз ще умра от щастие, любима.
Не ме целувай толкова дълбоко,
не ме замайвай като самодива
със своя лунен поглед.
Не искаш ли, когато си омръзнем
и при среща не блестят очите ни,
да разрушим света и да се пръснем
като щастливи атоми между звездите?
АРОМАТ
Притихнал град и дъжд, и нежен тропот
на капките по твойта мушама.
Иди у тях! Това е просто опит.
Тя може би сега си е дома.
Ах, още нищо не е споделено
от вас! Усмивки само и мечти.
Но с най-красивото опиянение
сърцето ти във този миг тупти.
Във този миг ти знаеш туй, което
не всички хора знаят в този свят:
че вишните загадъчно си шепнат,
че капките дъждовни имат аромат.
ПРОЛЕТНА НОЩ
Кой чука неспокойно по стъклата?
Навън дими и диша влажен мрак.
И облаци разкъсани се мятат
по мътния небесен похлупак.
Ослушвам се: в деретата надоле
потоците размътени шумят.
О, туй е дълго чаканата пролет
със буйната и накипяла гръд!
Аз скачам и разбивам с гръм стъклата.
Навън е кален и пиян разкош.
Във стаята нахлува топъл вятър
и пламналата разпиляна нощ.
Аз се задъхвам в черната й грива,
прегръщам мекия й, топъл мрак
и като младо вино ме опива
разгърдения долетял южняк.
КАМЪК
Камък, истината в теб прозрях!
Атанас Далчев
Светът не е това, което съм го мислил.
Светът е глупав. Мъдра е смъртта.
Така и аз видях самата истина
на камъка студен във тъканта.
Но тази истина не свършва тука.
Лъжа е тя. Мисли и се бори;
и камъка със гръм ще се разпука,
та нова истина ще се роди.
НОЖ
Когато в трамвая ти стават,
със нож ми сърцето пробождат.
Те вече за стара те смятат,
но това е съвсем невъзможно.
Те са глупави. Те не разбират
колко смешна е тяхната младост.
Старостта владее всемира,
само тя носи смисъл и радост.
Да си стар - о, това е прекрасно!
На криеница със смъртта си играеш.
Поливаш цветята в утрото ясно
и с техния аромат ухаеш.
И в теб без надежда, без страсти, без трикове
утаява се синьото време.
Живота се пръска на мънички мигове
и всеки от тях е безценен.
СТАРОСТ
Седи той във градината, вече ненужен
за тежките борби на този свят.
Над него пада здрач. И вятър южен
със младите листа му вее хлад.
Оглеждат се като във огледало
във него чувства, форми, цветове.
И детството, и младостта, и възрастта му зряла
са живи в умореното сърце.
Сега във него с нов копнеж намира
той нежност и наслада, и мечти.
Във себе си се вслушва и разбира
следите, издълбани отпреди.
Звучи в нощта момински смях нестроен
и детски плач, и разговор висок.
А той седи на пейката спокоен,
замислен и прекрасен като Бог.