Рада Александрова

               * * *

От другата страна на вятъра
ще се прегърнем.
Ще се намерим
върху някаква тресчица
с най-истинските си сърца.
И няма да пропуснем нито миг,
и нито клонче,
нито глас на птица
и звезда.
И нашето завръщане
ще спре под кипарисите,
то сякаш сме били загубени
за своя роден дом.
Аз те открих
в дългото отсъствие,
бях спряла на ръба,
а ти дойде.
Докосна съществото ми
и ме отведе там -
от другата страна на вятъра.

Рада Александрова

      ПОЛЕГАТИ  ДЪЖДОВЕ

Валяха полегати дъждове.
Ти прибираше косата ми във шепа.
Като камък бях изваяна от шепота.
А валяха полегати дъждове.

За да не излъжа, аз мълчах.
Даже подозирах, че си с мене.
Отговорих: Не, не е студено.
А валяха полегати дъждове.

Спомням си - внезапно ожаднях.
Камък жаден има ли - не зная.
В тъмнината пихме дълго чая.
А валяха полегати дъждове. 

Борислав Геронтиев

               ПРЕДИСЛОВИЕ

При толкоз песни и поети,
земя,
ще чуеш ли и мен?
Във слънцето ти хляба свети
и озарява моя ден.

По-ведър от планински вятър,
от глътка изворна вода -
с безмълвието на житата
вървя към срещата с дъжда.

Не бързам -
                    всекиго да чуя
и всеки да ме разбере.
За всеки сбирам прости думи -
тъй както здравец се бере.

Наесен -
                винаги последен -
като най-есенния клон:
от сладки плодове приведен,
ти правя мълчалив поклон.

Борислав Геронтиев

                НАДПЯВАНЕ

Песен е - истина има и няма:
няма го оня сляп гъдулар.
Припевът:
                  Ристьо, едничък на мама.
Всъщност:
                   искрица в лумнал пожар.

В своето време - на своето било.
Пладне - зенита на моя ден.
Кой да ми каже - кое е по мило:
аз ли в живота,
                     животът ли в мен?

Роднини мъртви на помен каня,
писма им пиша - със послеслов.
Кремъци сбирам -
                             не за диканя:
чеше си крастата бедния Йов.

Песен е - истина има и няма:
спомен за оня сляп гъдулар.
Припевът:
                  цвете салкъм от мама.
Всъщност:
                   от пъпната връв - юлар.
Хамбара - пълен,
                             но обикалям
- върл и въртоглав -
                                 своя харман.
С око в кантара -
                              дребен бакалин:
ластик, синджири, клинци, катран...

Ще дораста ли
                          - няколко пръста -
песен да почна с такъв въпрос:
щом не ни стига храброст пред кръста,
да отречем ли мита за Христос? 

Боян Ангелов

              ИПОСТАС

Заради много натрупани вини
Христос положи сянката си в нас.
Отляхме я от бронз - да прозвъни
неотделимият му ипостас.

Той беше дух, но имаше и плът.
И затова - предаден, окован, -
изпратихме го в страшния му път,
а той не ни поглеждаше от свян.

Тираните ни учеха безспир,
че никой няма право да греши.
А ние, неизменният шпалир,
повярвахме,
че имаме души... 

Боян Ангелов

                     ОЧАКВАНЕ

По нежността на думите разбрах,
че ти си ме очаквала, че ти си
била сама, когато с теб не бях,
че твоя ден от моя ден зависи.

Очите ти са толкова добри!
Целуваш ме. Минутите са наши.
Ревнувам те от въздуха дори,
от миналото. И това ме плаши.

И се страхувам, а страхлив не съм.
Страхувам се, защото си красива.
В дърветата когато пада гръм,
уплашена гората се превива.

Назрява в мене чувство за вина.
Навън бледнее звездната жарава
и в стаята расте виделина
като жена, която се отдава. 

Боян Ангелов

                КАМБАНА

Луната тази нощ е сърп,
надвесен над полето житно.
А в мен се наслоява скръб -
скръбта е чувство монолитно...

Тогава пак ще бъде нощ,
но вече няма да ме има.
На масата ми свети нож,
а върху ножа - детелина.

Поне веднъж, веднъж поне
отново да се влюбя искам!
Вън рият силните коне,
усетили дъха на риска. 

Георги Константинов

       ДЪРВО И ПТИЦА

Две трептящи крила
върху тънкия връх на дървото.
Птицата сякаш лети,
а всъщност е кацнала там.
Несигурно място за отдих,
люлеещ се пристан,
но птицата чувства опора
в случайния танц.
Усеща под своите нокти
листата,
стеблото,
неспирния сок на земята,
дълбокия пулс на света…
Вълшебен миг,
когато птицата има корен,
а дървото – крила.

Георги Константинов

              SOS

Денят ни губи смисъл.
Светът ни се руши…
Звезди над нас -
спасете нашите души!

Войни и атентати.
Тревога ни души…
Исус, Аллах -
спасете нашите души!

От истината плачем.
Лъжата ни теши…
Шекспир и Бах -
спасете нашите души!

Айнщайн и Авицена,
Софокъл и Саади -
съзирате ли изход
за нашите души?…

А може би самата
Вселена
ще реши -
дали ще й потрябват
нашите души.

Георги Константинов

СЪРЦЕТО МИ Е СТАР МОДЕЛ

Сърцето ми е стар модел -
ръмжи от злоба, ври от страсти.
Но тръгва с мен към всяка цел.
Дори и без резервни части.

Върви със мен под свода син
и не очаква нежни грижи...
При този доста скъп бензин
сърцето евтино ме движи.

Къде ли с него аз не бях!
И колко спътници побира:
Любов, надежда, радост, страх...
Не му е лесно по баира.

Не му е лесно в равен ден,
когато лудо го подгоня.
И всички удари по мен
личат по неговата броня.

То губи сили вече, знам.
Дори в най-бедните минути
не искам аз да го продам.
А кой наивник
ще го купи?

Георги Константинов

              ЩЕДРОСТ

О, тъмна страст за собственост,
най-тъмна може би...
А всъщност и животът ми
не ми принадлежи.

Какво ми трябва повече
от залък и вода?
Едно сребристо облаче
минава над града.

И златни са дърветата
в покоя уморен...
По-щедра е планетата,
по-мъдра е от мен.

Надникнала в душата ми,
тя пита изведнъж:
Кой притежава вятъра?
А бисерния дъжд?

Кой е закупил собствено
парче от вечността?...
Разбрах. Напълних джоба си
със есенни листа.

Георги Константинов

             СМИСЪЛ

Сред толкова легенди и теории
за смисъла на земния ни ден
едно дърво на хълма ми говори,
че пак е разцъфтяло зарад мен,
един поток звънливо ми напомня, че
отново чака дружеска ръка,
и сянка на безсънно водно конче
бръмчи над мойта вдигната яка...

Минава облак. Като мен небето
лицето си променя всеки час.
И пак се гонят влюбени врабчета,
тъй както любовта съм гонел аз,
и пак се вдигат от пръстта тревите,
тъй както аз съм чакал слънчев ден...
Когато този ден е победител,
не мога да се чувствам победен.

 

Димитър Христов

          КАМЕНОЛОМНА

Животът е каменоломна.
Откъртвам камъни, троша -
павирам пътя си със спомени,
споени с тяло и душа.

Направих мускули, мазоли,
но от труда не загрубях,
така със воля и неволя
преодолявам кал и прах.

Пред мен е планина огромна,
зад мен се вие стръмен път,
павиран с камъни и спомени -
с душа надмогнах всяка плът!

Къде отивам, как ще стигна,
ще доживея ли, не знам,
но знам, че с чук, перо и книга
извежда пътя ми към храм.

Димитър Христов

            ТОСТ  ЗА  ПРИЯТЕЛЯ

                     В памет на Георги Рупчев

Живей си живота, приятелю,
непредвидим е живота,
прегръщай достойно съдбата 
и преоткривай доброто.

По чаша със теб ще изпием
и ще надпеем неволята,
ти можеш да стигнеш звездите,
а аз ще се лутам в подмолите.

Завръщай се долу понякога,
любимата още те чака,
пристигай в разгара на лятото
и пак отпътувай нанякъде.

Аз зная, че времето свършва
за глътката вино, за празника
и чашите наши са скършени,
преди да отпием от залеза.

Ще седнем край лунната маса,
отгоре ще гледаме весело
на своите бивши нещастия,
които лекувахме с песни...

Живей си живота, приятелю,
мигът е подарък от Господа,
прегръщай горещо съдбата
и пей след горчивите тостове.  

Димитър Христов

ПУСТИНЯТА ПРЕВЪРНАХ В РАЙ

Пътувам ден и нощ към теб,
отчаян и възторжен,
пътувам през гора и степ,
през било и подножие.
Преминах огън и вода
и стигнах до пустиня,
познал и гнет, и свобода,
виновност и невинност.
Дори да си за мен мираж,
ще продължа да скитам,
готов да съм и принц, и паж,
удавник и спасител.
Пустинята превърнах в рай
и в райската градина
разбрах, че няма, няма край
за любовта всесилна.
Когато се съединим,
ще бъдем връх и корен.
Щом раят е неповторим,
със теб ще го повторим!
 

Иван Цанев

                   ЩАСТИЕТО

Следа от буен конски бяг,
една подкова докуцука
до пътната врата - и пак
предсказва щастието тука.

А щастието е жребче -
то вятъра ще гони вечно
и нещо все ще го влече
към някакво поле далечно.

Под седмоцветната дъга,
която нежен сърп извива,
лети, препуска то сега
с развята до небето грива.

Разпенило е вече гръд
и ето го - почти залита! -
но става пак, и пак искрят
неподкованите копита!
 

Иван Цанев

           НЕЙДЕ  ПО  ПЪТЯ

Аз ли съм оня хлапак на завоя,
който се взира назад удивен?
Той вече знае от сянката своя,
че е изтекъл момчешкия ден.

Може би иска назад да поеме
и да се върне в началото пак?
Имаше пълни джобове със време
някога тоя безгрижен хлапак.

Ала от двата му джоба съдрани
времето скришом изтичаше, ах,
весели загуби, мънички рани,
непричиняващи болка и страх!

Тичайки, тичайки след пеперуда,
гонейки конче, на всеки завой
мигче по мигче в гонитбата луда
между тревите изгубвал е той.

С празни джобове дали се надява,
както е поглед обърнал назад,
пак да ги зърне хлапакът тъдява
и да послуша звъна им познат?

Тези попътно изгубени мигчета
вечер, когато залязва денят,
като светулки отнейде надничат,
като щурчета отнейде звънят. 

Иван Цанев

               НАСЪН  И  НАЯВЕ

Насън...и най-подир издебна
мига, за който бе копнял.
Ще се отвори ли вълшебната
врата? Не си ли закъснял?
В ключалката като във бездна
надзърташ: Свети! Но какво?
Сълза на мъж? Пътека звездна?
Искри от огнено дърво?
Какво се крие там наистина?
Ще видиш, ще научиш сам.
Отключва се с една-единствена
и тайна думичка:"Сезам!"
Когато думата забързана
на устните ти затрепти...
наяве, вече в друга възраст
навярно ще осъмнеш ти.
Ала се питаш със тревога:
- Ако прекрача този праг,
обратно във съня ще мога ли
да се завърна после пак? 

Иван Цанев

         ПРОЛЕТНО ТАЙНСТВО

                                                                  На Роман


Слънце грее и свят светува,
златен прозорец свети.
Сокът невидим в дървото пътува
от корените към цветовете.
Ручеи тичат по хълма зелен и
алести кончета скачат,
и за безброй чудодейни промени
телеграфира кълвачът.
Нещо бълбука, расте и се движи,
нещо тайно се върши тука,
а кукувицата с пролетни грижи
пак е заета...и кука!
Утре, повторили в порив смътен
бащини думи и жестове,
юноши светли ще крачат по пътя
със походка мъжествена.

 

Христо Черняев

                       КАПКИ    

Снегът по покривите се размеква.
Под стрехите високи капят
една след друга
пролетните капки.
Светът е чист,
и топъл,
и затрогващ,
когато капят пролетните капки!
Как искам да ги сложа в хубав плик
и в тоя час на север да ги пратя
по щъркела като приятна вест
на теб, обичана, с душа студена.
Аз вярвам силно в пролетните капки,
аз вярвам в неизменната им същност,
аз вярвам в постоянството им вечно,
с което, падащи една след друга,
и камъка пробиват. 

Христо Черняев

           НАСТРОЕНИЕ

Сами да тръгнем. Само двама
сред толкова очи от гняв.
Една със шал увита дама
с един мечтател гологлав.

Когато стигнем сред гората,
под бука стар и беловлас
ще стане светло от перата
на толкоз птици... и от нас.

Ще ме замеряш с топки снежни,
ще пламнат яростно от тях
ръцете ти, съдбовно нежни...
Нима от сняг не те е страх?

Там сили, като пролет млади,
ще ни притеглят в своя плен.
И цели десет метра в радиус
снегът ще бъде разтопен. 

 
 

Христо Черняев

                СНЯГ ДА ВАЛИ

                             На Найден Вълчев

Вие трупате разни предмети
и стареете с тях, нали?
Но в душите си оставете
едно кътче: сняг да вали.

Едно кътче, където да бяга
вихър бял и една шейна.
Едно кътче, далече от прага,
с мека истинска тишина.

Едно кътче, където сърцето
близва с огън чистия сняг
и момичето, и момчето 
са събирали стъпки - знак,
че не бива с разни предмети
да стареете вкъщи, нали...

А в душите си оставете
едно кътче: сняг да вали. 

Първан Стефанов

             ЦИГАНСКО ЛЯТО

И светлината някак си по тон
се промени, към жълто се избистри.
И в нея като семчици в лимон
лежат успокоените ни мисли.

Отмина веселият карнавал
на шумата -
                      стоим сред голотата
на жълъда, закръглено узрял.
Остана истината за нещата.
Земята тъкмо в тези часове
замисля чудото на плодовете.
В дървото някъде кълвач кълве -
и той е углъбен, забележете!
Денят стои смълчан от сутринта,
над някакво прозрение надвесен.
...Да можеше най-важните неща
да ми се случват винаги наесен.

Първан Стефанов

              ВНЕЗАПНО

Отдръпва се като видение
животът ми неизживян.
Отлагах срещи,
                           стълкновения,
от нерешителност, от свян -
додето изумен 
                          и сребърен
открих с връхлитаща тъга,
че съм отложил просто себе си...
Но за кога? Но за кога?

Първан Стефанов

                        БЛИЗОСТ

                           На Любомир Тенев

Защо най-близките си, боже мой,
най-лошо ги раняваме при допир?
Дали защото тъкмо срещу свой
те нямат за ответен удар опит?

Стои пред тебе близкият човек,
незащитен, като в библейско чудо.
И твойта грубост и при допир лек
го наранява и го мъчи лудо.

А двойно повече се мъчиш ти.
И взрян през космоса от теб до него -
оттам долавяш своите черти,
от своя глас в гласа му чуваш ехо.

На всички хора се усещаш брат.
И предпочиташ теб да са ранили.
Но как да върнеш камъка назад?
И чакаш благослов. А няма милост.  

Александър Геров

                 ОТ  ЩАСТИЕ

Аз ще умра от щастие, любима.
Не ме целувай толкова дълбоко,
не ме замайвай като самодива
със своя лунен поглед.

Не искаш ли, когато си омръзнем
и при среща не блестят очите ни,
да разрушим света и да се пръснем
като щастливи атоми между звездите? 

Александър Геров

                АРОМАТ

Притихнал град и дъжд, и нежен тропот
на капките по твойта мушама.
Иди у тях! Това е просто опит.
Тя може би сега си е дома.

Ах, още нищо не е споделено
от вас! Усмивки само и мечти.
Но с най-красивото опиянение
сърцето ти във този миг тупти.

Във този миг ти знаеш туй, което
не всички хора знаят в този свят:
че вишните загадъчно си шепнат,
че капките дъждовни имат аромат. 

 

Александър Геров

                       ПРОЛЕТНА  НОЩ

Кой чука неспокойно по стъклата?
Навън дими и диша влажен мрак.
И облаци разкъсани се мятат
по мътния небесен похлупак.

Ослушвам се: в деретата надоле
потоците размътени шумят.
О, туй е дълго чаканата пролет
със буйната и накипяла гръд!

Аз скачам и разбивам с гръм стъклата.
Навън е кален и пиян разкош.
Във стаята нахлува топъл вятър
и пламналата разпиляна нощ.

Аз се задъхвам в черната й грива,
прегръщам мекия й, топъл мрак
и като младо вино ме опива
разгърдения долетял южняк. 

Александър Геров

                 КАМЪК

                          Камък, истината в теб прозрях!
                                                       Атанас Далчев

Светът не е това, което съм го мислил.
Светът е глупав. Мъдра е смъртта.
Така и аз видях самата истина
на камъка студен във тъканта.
Но тази истина не свършва тука.
Лъжа е тя. Мисли и се бори;
и камъка със гръм ще се разпука,
та нова истина ще се роди.

Александър Геров

                   НОЖ

Когато в трамвая ти стават,
със нож ми сърцето пробождат.
Те вече за стара те смятат,
но това е съвсем невъзможно.

Те са глупави. Те не разбират
колко смешна е тяхната младост.
Старостта владее всемира,
само тя носи смисъл и радост.

Да си стар - о, това е прекрасно!
На криеница със смъртта си играеш.
Поливаш цветята в утрото ясно
и с техния аромат ухаеш.

И в теб без надежда, без страсти, без трикове
утаява се синьото време.
Живота се пръска на мънички мигове
и всеки от тях е безценен. 

Александър Геров

                       СТАРОСТ

 

Седи той във градината, вече ненужен
за тежките борби на този свят.
Над него пада здрач. И вятър южен
със младите листа му вее хлад.

Оглеждат се като във огледало
във него чувства, форми, цветове.
И детството, и младостта, и възрастта му зряла
са живи в умореното сърце.

Сега във него с нов копнеж намира
той нежност и наслада, и  мечти.
Във себе си се вслушва и разбира
следите, издълбани отпреди.

Звучи в нощта момински смях нестроен
и детски плач, и разговор висок.
А той седи на пейката спокоен,
замислен и прекрасен като Бог. 

 

 

 

 

Веселин Ханчев

       ПОСТЪПВАНЕ В БОЛНИЦАТА

Мога ли в стая с единствен креват,

докторе, да оживея?

Има ли стая за целия свят?

В нея сложете ме,

в нея!

 

Веселин Ханчев

                 ИЗКУСТВО

Върху древния камък зелен

малко каменно гущерче има.

То лежи и в горещия ден,

то не бяга и в лютата зима.

От столетия спи си така,

сякаш само за миг е заспало.

Бих целунал онази ръка,

що е ваяла малкото тяло.

Тя така е поставила там

своя мъничък гущер изваян,

че и грозният камък голям

покрай него останал е траен.

Веселин Ханчев

                            ЛЮБОВ

Къде си ти? Не свети в твойта стая,

но зная, че си тук, че си сама.

Завърнах се. За първи път разкаян.

За първи път оставам у дома.

Не е ли вече късно да остана?

Измъчих те. До смърт те изтерзах.

Какво ти връщам? Нежност разпиляна.

Уста с горчиви бръчки покрай тях.

Какво ти нося? Две ръце, с които

да те докосна ме е срам дори.

Къде си ти? Вдигни лице сърдито.

Възмездие поискай. Удари.

Вратата черна покажи ми с тази

немилвана ръка като платно.

В лицето ми извикай, че ме мразиш

или дори че ти е все едно.

Заслужил съм очите ти студени.

Заслужил съм ги с хиляди вини.

Ти ставаш. Приближаваш се до мене.

Невидима, ти казваш: „Остани.“

Веселин Ханчев

                     ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.