***
Тръгнал с песен отдалече,
някой шумна из ръжта:
- Добър вечер.
- Добър вечер.
Тишина и тишина.
От косените ливади
лъхна вятър медовит -
пил меда на устни млади,
свирна селянин честит.
А луната ... ех, луната -
сякаш спала у сено!
Две пътеки през нивята:
- Лека нощ!
И:
- Лека нощ!
***
Над поляните зелени като звъннали стрели,
като пики устремени странен ранен дъжд вали,
дъжд от пролетно запели, дъжд от трепкащи, искрящи,
дъжд от рой опиянени, златни, весели пчели.
***
Бездомни облаци, къде? В непребродимата безбрежност
не ви очаква никой днес. Ала вървете! Вашта снежност
е еталон за чистота и тя на всекиго дарява
по шепа вяра, топлота, по глътка чистота и нежност.
***
Слънчев лъч - закачка нежна на небето към земята.
Тя я чувства, тя се радва и люлее семената.
Капки дъжд, любовни думи на небето към земята.
Тя ги пие, тя се радва - кълнове земята мята.
***
Подухна, мълния просветна, върхът смрачи се изведнъж.
И дъжд нехаен с искрометна метла изми листа и ръж.
И пекна слънцето и някой невидим нивата с овеса -
изпрано халище - преметна на припека след тоя дъжд.
***
Дъждът отмина.Сред мъглата върхът отсреща
се изправя
и влага капе от листата, и влажно слънце се подава,
бучат пороите, мирише така упойно на колендро
и всяка клонка залюлява един готов за песен славей.
***
Мен ми втълпяваха привично: със времето шега не бива.
и аз запаметих отлично: със времето шега не бива.
...А всъщност може и да бива, но тя си е за наша сметка -
то ни оглежда безразлично и безвъзвратно си отива.
***
Обикновено ний ценим това, което най ни липсва.
Най-упорито се стремим към туй, което най ни липсва.
И разпиляваме без ум това, което най е наше,
в стремежа си да го сменим с това, което най ни липсва.
***
Някой за пари трепери, някой за имот трепери.
Някой за паница леща ще прекръсти седем вери.
Аз за времето треперя - времето е безвъзвратно.
Времето си ли изгубя, няма кой да го намери.
***
Колко пъти ми прокука кукувичката в букака?
Не броих, вървях замислен, гледах как се вдига мрака.
И си казах: може би пък по-добре е да не знаем
колко дни са ни броени, колко път напред ни чака?
***
Всеки ден сбогом на нещо, всеки ден божи пореден,
всеки ден сбогом на нещо, бил той богат или беден.
Всеки ден нещо умира, нещо изчезва, потъва,
всеки ден сбогом на нещо...Всеки е всъщност последен.
***
Щом дойде ред да си отида, дано да тръгна, както пея.
Познал и радост и обида, дано да тръгна, както пея.
Дано да вярвам, че са живи и обичта, и стиховете,
и гибелта им да не видя. Дано да тръгна, както пея.
***
Ще потъна в синевата, само ехо ще остане.
Вместо мене на земята само ехо ще остане.
Разпилени, мойте думи ще се блъскат о сърцата,
като птици ще се мятат... Само ехо ще остане.
***
Тя има множество лица и маски,
но иначе се казва просто смърт.
Помни я между чаши, между ласки,
бъди пред нея насмешлив и твърд,
ала пред неотменната загадка
не надвишавай скромния си ръст:
като въздишка любовта е кратка,
животът е като въздишка къс.
Теб могат даже да те величаят,
дори да те издигат до върха.
Наситят ли ти се, ще дойде краят
и ти ще се намериш пак в праха.
Но нека твойта мъка бъде сладка.
Стани! И време не губи за мъст.
Като въздишка любовта е кратка,
животът е като въздишка къс.
Че след едно неотвратимо лято
във есента прохладна нейде там
ще дойде оня страшен миг, когато
със себе си ти ще приседнеш сам
и в миг разлистил старата тетрадка,
ще сбираш стих по стих и къс по къс
една любов като въздишка кратка,
един живот като въздишка къс.
ДНЕС
Живот наопаки. Милувки тичешком.
Любовни пакости. Освиркани прозрения.
А днес отвеждат есента във старческия дом.
Отлепва дъжд тапетите й жълти и червени.
Летаргията трие гръб във входната врата.
Пристъпва на разделите съмнителният разум.
Езическо презрение е очаровало кръвта:
защо разлюбваме, щом не успяваме да мразим!
Какво, че е надвита и последната любовна суета?
Какво, че е дългът любовен върнат до петаче?
Писма не пращам. Не причаквам сънища в нощта.
Изпуснах даже случая удобен да заплача.
А утре - сняг, световно облекчение. Или
ще включи битието мощните си автомати.
Оставаш жив, наистина. А повече от смърт боли.
И тялото не иска да се върне при душата.
МЕЛОДИЯ ДЕКЕМВРИ
Есента ни ограби. Есента ни остави без нищо.
Календарът предлага единствено здрач занапред.
И една самота - като облачно пусто летище.
Без да носим багаж. Без да имаме в джоба билет.
Безопасната жажда за музика тежко възкръсва.
Хоризонтът издишва презрителен сив неуют.
А в света, преизпълнен от близкото наше отсъствие,
равномерните перки на времето скърцат от студ.
От забравени лампи потича снегът вертикално.
Градовете примигват на хляба под погледа мек.
А една самота! Като нощна безлюдна чакалня.
И от всяко търпение сам се отрича човек.
На съдбата във подгъва няма зашита монета.
И щастливият случай отстъпва по свойте следи.
Да затегнем колана, душа - и да вървим на небето,
откъдето през лятото скочиха всички звезди...
РАВНОВЕСИЕ НА ЧУВСТВАТА
На Минко
Вярващите в мен се умориха.
Оредяват вярващите в мен.
Стана по-просторно. Стана тихо.
И дори съм някак облекчен.
Нищо. Стига само от колене
да ме вдигне дрезгава тръба.
И борбата невъзнаградена
да не е последната борба.
Стига и в сезоните безплодни
в паметта си строго да държа
онзи праг, от който съм проходил
и на който още път дължа.
Там със две листа на раменете,
с две случайно паднали листа,
дядо ми се връща от полето
като генерал на есента...
БЕЗГРИЖНА ЕЛЕГИЯ
Зеленият звук на съмването. На клетките ясният глад.
Сънищата са още в нас. Заблудите имат право.
Леко: сякаш бъдещето е вече назад.
Страшно: сякаш миналото едва се задава.
Всяка вяра е сладък предсмъртен скок.
Не инфарктът и не ракът - дума ще ни задраска.
Но защо си, животе, тъй жесток?
Но защо си, животе, тъй ласкав...
Опростихме света си един и същ.
Улеснихме целувката, песента и залъка.
Но защо си, животе, тъй могъщ?
Но защо си, животе, тъй жалък...
А във мускула има прашинка взрив.
И кръвта е годна за отпечатък.
Но защо си, животе, тъй красив!
Но защо си, животе, тъй кратък...
Докато се изпълни твоят съд:
слабият да стане левент, а всесилният - беден,
ний те живеем за първи път.
Но ти си знаеш, че за последен.
ПОСЛЕДЕН
Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
По е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.
Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.
Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци:
мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!
Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.
Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.
Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...
ОТ МИТ НА МИТ
Човек е изсечен от камък,
изпратен от чужда звезда.
Ако бе слепен от глина -
според библейския мит -
при първия удар би се разпаднал
на сълзи и кал,
на трòшляк от лицева маска
и звън от счупена реч,
на пепел от шепи
и дим от сърце.
Не би се добрал дори
до каменния пра- пра- век.
Ако бе издялан от земен гранит -
като колосите на култа -
той с времето би се изронил
под озъбената ерозия
и би засипал морското дъно
с разбити на пясък заблуди
и стрити на тиня страсти
из бездната без следа.
Но по-яко от всичко каменно
е това мекотело: човек.
По-корав и от вкаменело.
Понася най-върли разломи:
на дом, на любов, на вяра,
на име, на път, на очи, на живот.
Но крехък в едно-единствено:
не може обидна дума да понесе
и се хвърля от небостъргача -
митично тежък и твърд.
Сякаш запокитен с проклятие камък
срещу тази грешна Земя.
