Любомир Левчев

            Отлитане

Без да съм птица, мисля за отлитането. Мисля,
че залезът е есента на небесата.
Червена, осланена светлина сладни последно.
Молитвата в чужбина е въздишка.
Търкалям дума към върха
на безполезна песен.
А Бог говори друг език.
И аз не зная докъде.
Изглежда, той не ни е сътворил, а само
ни е допуснал
в свойте размишления самотни...
И съжалява.
Но е късно.
Късно.
Гасне залез.
А завистта на хората към небесата не угасва.
Потъват облаци. Подводници напускат Гротън.
Парцали нощ прехвърчат вече - черен сняг.
И като дига се въздига мислен праг. 
 

Любомир Левчев

         Слънчевият кораб

Тогава слънчевият кораб се отдалечава
тържествено нагоре по реката.
Бях посрещач, бях изпращач на славата.
Сега съм насаме със свободата си.

След залеза небето още дълго свети,
но улиците са съвсем безлюдни.
Спокойно ставам част от силуетите
на уморената световна лудост.

Друг някой със звездите си играе.
Там нещо трепка и придвижва се напред -
като пчела, избягала от рая,
под месеца минава самолет. 

Любомир Левчев

             Облаци 

                         На Чарлс Чу

Облаци бели, прегърбени,
влачат звън на камбана.
Искат да го изхвърлят
навътре в океана.

Бронзов пророк - обречен
да бъде наш звън.
Небесна спасителна течност.
Но небето не обича Джон Дън.

В езика на тази вселена
няма думи живот и смърт.
Едно студено течение
ни стана житейски път.

 

Любомир Левчев

           Колко религии

                                         На Бети

 

Колко религии! Какви красиви храмове!

 А за ума нито една утеха няма.

Студен простор.

Самотен океан

довява поздрави от Лабрадор.

Камбанарии -

златни кули -

ампули, хвърлени в небето,

игли,

забити до небитието...

И повече не те боли.

И залезът е сън на наркоман.

И не започва никакъв роман.

 

 

Любомир Левчев

              Улица към небето

               Нюлондонски сонет

Внезапна уличка ме осенява.

Не съм бил тук, а я познавам.

Познавам къщите. Знам кой живее.

Знам, че до края никой не смее

да я измине и да прогледне

какво се крие зад тази бледност,

с която свършва перспективата.

Не следват къщи. Не почват ниви.

Фенер последен - уличник нежен,

като над пропаст там се навежда.

Там всичко сякаш е с небе отрязано.

И недостигнато. И недоказано.

Това е може би цветът на края.

Душа, пак правиш се, че нещо знаеш.