Улица към небето
Нюлондонски сонет
Внезапна уличка ме осенява.
Не съм бил тук, а я познавам.
Познавам къщите. Знам кой живее.
Знам, че до края никой не смее
да я измине и да прогледне
какво се крие зад тази бледност,
с която свършва перспективата.
Не следват къщи. Не почват ниви.
Фенер последен - уличник нежен,
като над пропаст там се навежда.
Там всичко сякаш е с небе отрязано.
И недостигнато. И недоказано.
Това е може би цветът на края.
Душа, пак правиш се, че нещо знаеш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.