* * *
Ти дори не разбра
защо си отивам.
Може би - просто каприз,
просто - женска игра?
Ти нищичко не разбра.
Аз ти бях само неделна почивка,
само радост на дребно,
някаква малка потребност -
като цигарата,
като чашата вино,
като книга с красива корица...
Много исках и много ти давах.
Ти по-малкото си избра.
Върви. Можеш всякъде да го получиш.
Просто - друга марка цигари,
неделя с нова програма,
друг етикет на бутилката...
Но ти още си в мен,
като дъх замайващ на билка,
като горчивина на пелин...
И защо те обичам още?
- Просто съм си такава.
И кой знае защо -
теб съжалявам.
* * *
И да искаш, и да не искаш -
никога вече няма да слушаш
тази мелодия сам:
където да си - далеч или близко,
където да си - и аз ще съм там.
...Тихо до теб ще се сгушвам,
като зверче укротено
ръката ми ще се промъква
в твойта голяма длан,
и пак песента - златна прежда
ще ни уплита и омотава
здраво и нежно -
като първия път
като тогава...
Дори и да ме забравиш -
тази песен отново ще връща
в дланта ти - моите пръсти,
на коленете ти -
мойте коси разпилени...
И да искаш, и да не искаш,
ти винаги ще я слушаш
със мене.
НАЧАЛОТО НА ОСТАРЯВАНЕТО
Мъничко тъга като тънка горчилка
се примесва в меда на моята младост -
значи, цъфнала е вече и горчивата билка
във ливадите ми.
Значи, слънцето ми е стигнало пладне
и всичкото си злато е изнизало,
бавно се спуска към тъмния кладенец,
от който няма излизане...
Спирам задъхана на превала.
Сега трябва да се обърна смело,
да погледна какво съм дала,
какво съм взела.
Не ми е жал за нищо сторено -
ни за обичта ми немерена,
ни за безмилостната умора,
ни за стъпката ми неверна.
По-добре, че съм била прахосница!
По-добре, че съм падала и летяла,
че съм газила и кал, и ливади росни,
че в сълза или песен съм бликвала цялата.
Жал ми е само за всичко пропуснато:
за необраните в детинството лешници,
за думите, приковани на устните,
за хората, които тъй и не срещнах...
Прекрачвам превала на моята есен.
Първият лист от дървото ми хвръкна...
Какво пък - има и залези весели,
преди съвсем да се мръкне.
ЛЮБОВ
Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистофел ли, или Кръстител?
А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в цъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими,
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!
УНЕС
Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!
ТИ ИСКАШЕ
Ти искаше да бъдеш волна и сама,
да нямаш родни връзки, свиден кът,
да скиташ с вятъра по цялата земя,
да не поглеждаш миналия път.
Ти искаше от недостигнат връх
света да видиш долу - дребен, уморен, -
да вкусиш острия, пронизващ лъх
на най-далечното, неминато море.
Ти искаше живота ти да бъде сън,
родина - целия разтворен свят,
а вложи всичко - свят, живот и сън -
в две топли устни, в две очи с променлив цвят.
