Станка Пенчева

       НАЧАЛОТО  НА  ОСТАРЯВАНЕТО

Мъничко тъга като тънка горчилка
се примесва в меда на моята младост -
значи, цъфнала е вече и горчивата билка
във ливадите ми.

Значи, слънцето ми е стигнало пладне
и всичкото си злато е изнизало,
бавно се спуска към тъмния кладенец,
от който няма излизане...

Спирам задъхана на превала.
Сега трябва да се обърна смело,
да погледна какво съм дала,
какво съм взела.

Не ми е жал за нищо сторено -
ни за обичта ми немерена,
ни за безмилостната умора,
ни за стъпката ми неверна.

По-добре, че съм била прахосница!
По-добре, че съм падала и летяла,
че съм газила и кал, и ливади росни,
че в сълза или песен съм бликвала цялата.

Жал ми е само за всичко пропуснато:
за необраните в детинството лешници,
за думите, приковани на устните,
за хората, които тъй и не срещнах...

Прекрачвам превала на моята есен.
Първият лист от дървото ми хвръкна...
Какво пък - има и залези весели,
преди съвсем да се мръкне.