ОТ КАМЪК
Захладнява на заник.Мирис на нощ се долавя.
Време да свърна назад.
Галя крайпътния камък,
още от зноя горещ,
още ме помнещ млада.
Аз ли оттука
съм минала на бегом?
Хладна и мълчалива,
трепета давех в юмрук.
Само да пръхнех с мигли,
огън раздухвах в очите му.
И се отдръпвах от пламъка
в древен детински страх.
- Ти си от камък! -
шепнеше с парещ дъх.
Сенчесто се усмихвах,
виждайки отдалече:
Огънят буйно угаснал.
Хлад лъха от пепелта.
А дълго-дълго камъкът
топлината държи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.