СЕГА ЗНАЯ
Сега зная: не греят в небето звездите
за отмора на нашите погледи влюбени,
не тъмнее дъбът, не ухаят липите,
за да можем под тях като в сън да се губим...
Ето, ти си отиде - и аз ще си ида.
Още някоя пролет и лято, и зима -
и на двата ни кръста, далечни, невидими,
имената ни може би няма да има.
А в небето звездите все тъй ще си светят
и ще тегнат гроздовете зрели наесен,
а напролет отново ще цъфнат дърветата
и под тях други двама ще минат унесени.
СИНЪТ МИ РИСУВА...
Той е само на шест години
и вижда света в шестте му основни цвята.
За него небесата са винаги сини,
златно - слънцето,
пъстра и равна - земята.
Рисува лица на облаците
(разбира се, смръщени),
самолети с очи
и треви, по-големи от къщите...
Живее в пашкула си цветен,
от радост пронизан.
Аз не смея да мисля дали крила ще разтвори...
Човекът е скрита картина.
Търкалят се в ниското
обвивките сухи
на толкова бивши хора.
Но синът ми рисува под купола опнат на лятото,
пълни блокчето с весели мечки
и зайци изправени.
Свят без сенки и скръб. Съпротива неосъзната
на природното, идващо с времето
обезцветяване.
ПОНЕДЕЛНИЦИ
...И сякаш всеки ден е понеделник,
и сякаш всичко почва отначало.
Единствено дъждът - ленив безделник,
повтаря по тръбите: "Ало, ало!"
Кому е нужна неговата музика?!
С набръчкано чело виси по жиците
в очакването на илюзия,
на празник, на любов или на птица.
За него на душата си вратите,
за него, за безделника отключвам.
Но мисля - кой от двама ни е скитник
и чака празник да се случи!
ИМПРЕСИЯ
Във асфалта, измит от дъжда,
облак бял изведнъж се огледа.
С любопитство хлапашко градът,
да го види, прозорци наведе.
Исках някак си аз да го спра,
но във сянката облачна влюбен,
в миг забравил и разум, и страх,
равновесие просто загубил
и с главата надолу виси
той сега във асфалта дъждовен,
ала облака бял и красив
там докосва във унес любовен.
Духна вятър и облака лек
надалече отнесе веднага.
Блесна слънце и летният пек
в миг попи огледалната влага.
Всичко пак си е, както преди.
Пак градът е с главата нагоре.
Пак със рев гръмогласен и див
по асфалта препускат мотори.
Стъпква делникът груб и суров
мимолетната мокра магия.
И градът свойта кратка любов
от челото си с длан ще изтрие...
Превалял е дъждът, превалял...
Но дано в моя стих се прегърнат
пак тъй нежно и облакът бял,
и градът, от любов преобърнат.
