Славчо Красински

                  * * *

Когато слиза вечерта
над окосените ливади,
тревите пеят песента
на нашта отшумяла младост.

Покоя котешки пълзи
и слуша как водите речни
говорят с тънките брези
за нещо скъпо и далечно.

В такава нощ на сенокос
разбирам вече неотменно,
че всеки идва като гост
на нашата земя нетленна.

И да скърбим и не скърбим,
остава все едно и също -
спокойно да благословим
това, което се не връща.

Което идва с пролетта
и си отива с нашта младост,
тъй както слиза вечерта
над окосените ливади.