ЛЮБОВ
Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистофел ли, или Кръстител?
А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в цъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими,
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!
УНЕС
Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!
ТИ ИСКАШЕ
Ти искаше да бъдеш волна и сама,
да нямаш родни връзки, свиден кът,
да скиташ с вятъра по цялата земя,
да не поглеждаш миналия път.
Ти искаше от недостигнат връх
света да видиш долу - дребен, уморен, -
да вкусиш острия, пронизващ лъх
на най-далечното, неминато море.
Ти искаше живота ти да бъде сън,
родина - целия разтворен свят,
а вложи всичко - свят, живот и сън -
в две топли устни, в две очи с променлив цвят.